Когато ме докосваш в тъмното, светя

Интервю за любовта и литературата с Иван Христов – поет, музикант и… влюбен.

В месеца на любовта е премиерата на новата му стихосбирка „Любовен речник”, изд. Versus.

На 12 февруари от 18.30 часа в Литературния клуб към Столична библиотека стихосбирката на младия поет ще представят литературоведите Светлана Стойчева и Елка Димитрова.
Събитието е със специалното участие на Петър Чухов (китара) и Александър Байтошев (илюстратор на книгата).

Иван Христов е автор на книгите “Сбогом, деветнайсти век”, за която получава наградата за поетичен дебют в Националния конкурс “Южна пролет”, „Бдин“ – с литературна награда „Светлоструй”, и „Американски поеми“.
Негови стихотворения са превеждани и публикувани на над десет езика. От 2010 г. е член на организационния комитет на международния фестивал София: Поетики.
Заедно с писателите Петър Чухов и Емануил А. Видински и етномузиколога и преводач Анджела Родел Иван Христов основава групата за етно-рок поезия “Гологан”. През 2005 г. издава музикалния албум “Опит за запомняне”.
Работи в Института за литература при Българската академия на науките.

Наскоро излезе най-новата ти книга „Любовен речник“ , изд. Versus. Стиховете са сетивна етимология на любовното преживяване, на любовта изобщо. Откъде дойде идеята „да обясниш” любовта с растения, храни, различни образи на предмети… в речник?
– Идеята дойде, когато подтикнат от биографични случвания реших, че искам да пиша любовни стихотворения. И в предишните си книги имам любовни стихотворения, но сега идеята се оформи като цялостна книга. Малко странно звучи, но аз написах цяла книга с любовни стихотворения на 40 години. Това е така, защото противно на общоприетото мнение аз смятам, че за любовта се пише много трудно. Исках моите стихотворения да бъдат оригинални, но това се оказа доста тежка задача, защото по темата за любовта е изписано може би най-много в поезията изобщо. Започнах да чета различни антологии с любовна поезия като същевременно мислих за своите собствени стихове. Исках не толкова да изразя своите собствени чувства, а да напиша една книга – апология на любовта, своеобразен любовен палимпсест. Занимаваше ме главно въпроса за начина по който функционира съзнанието на влюбения субект. При четенето на любовна поезия се концентрирах върху думите, които се употребяват като сравнение за или като обръщение към любовния обект. Оказа се, че това са предимно скъпоценни камъни, различни видове цветя и растения, благоприятни природни явления, различни видове благодатна храна и предмети-реликви, свързани с любовната религия. И тъй като мисълта на влюбения субект е една силно фрагментаризирана мисъл, думите подредих в азбучен ред и за всяка дума написах стихотворение, като за всяко стихотворение направих предварително малко изследване. Това е книга за любовта изобщо. Идеята беше да се направи една палеонтология на любовта, да се стигне до корените на любовното чувство, чувство от което понякога боли, но пък друг път предизвиква наслада.

Как разбирането за любовта се променя през различните епохи и губим ли, ние хората, които живеем днес, нещо по пътя? Търсим нови измерения на любовта или връщане назад към изначалните?
– Темата за любовта е била предмет на изследване и вдъхновение по различен начин през различните епохи. В предмодерната епоха, както знаем от митологията тя е централен обект на художествен интерес. Троянската война започва заради една любов. По времето на Средновековието любовта към Бог измества любовта към любимата. По времето на Ренесанса Шекспир пише Ромео и Жулиета, а по времето на Романтизма Стендал – „Червено и черно”. Съществуват епохи, в които любовното чувство е било възхвалявано като „божественото дихание на земята”, в други то е било диагностицирано като болестно състояние. Да не забравяме че през 60-те години на ХХ в. така наречените „деца на цветята” извикаха – Прави любов, а не война!!! Но в крайна сметка всяко нещо ново е добре забравено старо и всяко обновление е не само преминаване на нов етап, но и връщане към предходен.

А как се променя любовният език и употребата му в литературата и в живота? Обеднява ли той на любовни метафори за сметка на жаргона?
– В наши дни любовният език, както и любовният субект са застрашени. Нашето рационализирано консуматорско общество свежда любовния обект до задоволяващ полов орган, опитва се да изобрети хапче за любов. В нашия технизиран ХХI в. на разхищенията на любовния език се гледа като на патология. И тук противопоставянето не е между литературен език и жаргон. Жаргонът също може да обогати любовния език. Опозицията тук е човек-машина. В някакъв смисъл, патосът на „Любовен речник” е в защита на любовния език. Една защита на думите от похищенията на числата. Не бива да забравяме, че любовта е едно от измеренията на Човешкото.

Като пишещ човек, като преводач, а и като читател – кои са твоите „учители” по любов?
– За силата на любовното чувство много съм научил от народната песен. Малко хора знаят, но аз съм автор на един музикален албум със съвременни интерпретации на любовни народни песни, озаглавен „Опит за запомняне”. Едва ли в българската литература има по-голяма и трагична любов от тази между Яворов, Мина и Лора, учил съм се също от Багряна, Дора Габе и Боян Пенев, Вапцаров, Димитър Димов и неговите „Осъдени души”, Димитър Талев, Емилиян Станев и „Крадецът на праскови”, Павел Вежинов и „Бариерата”, Борис Христов. Разбира се, никой тук не може да замени царят в жанра – Христо Фотев. Мои учители по любовна поезия са така също Миглена Николчина, Георги Рупчев и Владимир Левчев и много други, разбира се. Като преводач не съм превеждал любовна поезия, но бях силно впечатлен като редактор от любовната поезия на съвременния израелски поет Амир Ор.

Кои са новите имена в поезията, в любовната лирика, които заслужават внимание, не по-малко от това на вече известните автори у нас?
– Пламен Дойнов, Петър Чухов, Мария Калинова, Камелия Спасова и др.

В живота често ни се случва да изпадаме, или сами да си създаваме, ситуации, в които заради любовта ни да изглеждаме смешни в очите на другите. Как би допълнил изречението, завършващо с думите „… но не е смешно”?
– Тук ще си позволя да цитирам една велика книга на френския литературовед Ролан Барт – „Фрагменти на любовния дискурс”: (Игра: имаше толкова столове, колкото са децата без един; докато децата обикаляха, някаква дама подрънкваше на пианото; щом спираше, всички се втурваха към столовете и сядаха освен най-непохватния, най-малко бруталния или с най-малко късмет, който оставаше прав, глупав, излишен: влюбеният.) „… но не е смешно”

* Заглавието е стих от стихотворението „Опал” („Любовен речник”)