Qualis vir, talis et oratio*

През юни, на кръгла маса в Народното събрание бе обсъдена евентуална законова защита на кирилицата в официалните сайтове на българските институции, в надписите на полицейските униформи и в уличните табели като част от подготвян Законопроект за книжовния български език, с който се гарантира защитата на националната идентичност и правилната употреба на съвременния български книжовен език.

Навременен или закъснял е подобен закон и имаме ли нужда от него? Трябва ли да бъде облечена в закон защитата на правилната употреба на езика? Може ли законът да е страж на грамотността?

На тези и други въпроси отговаря доц. Татяна Александрова от Института за български език при БАН

Имаме ли нужда от законова защита на книжовния български език и кирилицата? Води ли се този дебат и в БАН?

От 1994 г. досега са изготвени повече от 10 проекта за закон за българския език. В болшинството от тях се предлагат административни мерки за „опазване“, „съхраняване“, „защита“, „развитие“, обогатяване“ и т.н. на българския книжовен език. На скорошна пресконференция група народни представители декларираха, че ще вземат „най-доброто“ от досегашните проектозакони. Предстои да разберем, след като се запознаем с текста на поредния законопроект, който все още не е внесен официално в Народното събрание.

Специалистите от Института за български език при БАН – най-големият център за изследване на българския език, винаги внимателно са обсъждали текстовете на тези проекти и са давали становища по тях. Но във вида, в който са предлагали уреждането на езикови въпроси, те не са имали потенциала да се превърнат в ефективен законодателен инструмент, който да регулира някакъв сегмент от обществените отношения у нас. Свидетели сме на това как естествените нагласи на определени групи от българското общество, които чрез езика изразяват своята гордост от това, че принадлежат към една национална общност, респектът на българина към родния език, който има дълбоки корени в начина, по който се е формирала българската нация през Възраждането, се използват за политически цели, нерядко белязани с популизъм. Именно през възрожденския период от историята ни обаче българският книжовнен език без законова „защита“ и в условията на липса на национална държава е достигнал висока степен на обработеност, нормативна стабилност и унифицираност.

Днес голяма част от въпросите, които изготвените до този момент законопроекти претендират, че ще решат, вече са уредени в други законодателни текстове. В чл. 3 на Конституцията се регламентират обществените сфери, в които българският книжовен език се използва като официален/държавен език. Гарантирано е и правото на различните етнически общности да изучават майчиния си език, в чл. 36 са регламентирани и сферите, в коита се използват други езици. В редица действащи закони – Закона за нормативните актове, Закона за съдебната власт, Закона за политическите партии, Закона за отбраната и въоръжените сили, Закона за защита на потребителя, Закона за предучилищното и училищното образование, Търговския закон и др., вече са уредени основни казуси, свързани с използването на книжовния език във всички публични сфери, както и на кирилицата във варианта й от 1945 г. като официална графична система у нас. Добре е депутатите да прегледат действащото законодателство и тогава да преценят дали е необходим отделен закон за българския език.

Дебатът има ли нужна българският книжовен език от правна защита, не се е зародил в научните среди у нас, а е провокиран от законодателната активност на някои политици, които смятат, че по този начин ще решат определени обществени проблеми. Изследователите винаги са се придържали към общоприетата максима, че езикът е естествено възникнала знакова система и универсално средство за общуване в дадена общност. Той се развива и променя по собствени закони, които могат само да се описват и обясняват от специалисти. Езикът има свои защитни механизми и дори в условията на силни чужди влияния, каквито периоди има много в историята на българския език, той успява да запази своята идентичност и специфика. А книжовният език е особена езикова формация, чиито обективно установили се норми подлежат на кодификация (т.е. фиксиране в граматики и речници) и оценка от страна на специалистите на това кое е правилно и кое − неправилно въз основа на строго определени научни критерии.

Гражданите на една свободна страна не могат да бъдат заставяни със закон да „защитават“ българския език и да съдействат за неговото развитие. Задължение на държавата обаче е да създава благоприятни условия в процеса на обучение книжовният език да се осмисля като ценност, а неговите норми да бъде добре усвоявани; у подрастващите да се изгражда мотивация за обогатяване на собствения езиков репертоар.

А иначе Институтът отговорно изпълнява обществената си функция в рамките на своите правомощия и област на компетентност, извършвайки изследователска, кодификаторска, консултанска и експертна дейност, като по този начин подпомага националната езикова политика. Той подготвя официалните нормативни справочници – речници и граматики, в които са представени нормите на българския книжовен език − държавния език в Република България. Тези справочници регламентират езиковото общуване в публичната сфера.

Не е ли парадокс, че инициативата идва от народните представители, не малко от които сами имат нужда от подобряване на речта си?

За всички е видно, че част от народните представители не само не спазват правилата на книжовния български език, но нарушават основни етични норми и принципи на общуването, каквито са принципът за сътрудничеството и принципът на учтивостта, и често си служат с езика на агресията и на омразата. По този начин създават лоша речева среда, която влияе отрицателно върху подрастващите при оформяне на тяхното речево поведение.

В мотивите си относно законопроекта проф. Иван Гранитски посочи обедняването на езика, което в известна степен според него идва и от учебните програми, където се редуцират големи български писатели, и от вкарването на текстове в учебниците със съмнителни художествени достойнства. По думите му това репродуцира вторична неграмотност у младите хора. Въпросът за учебниците и учебните програми в последните години е като горещ картоф, който се подхвърля между участниците в процеса на създаването им и одобряването им и разбира се, учителите и родителите. Как Вие бихте оценили учебните програми и учебниците в средното образование в контекста на опазването на книжовния български език и българската идентичност? И има ли какво още да направим в тази посока? Можем ли да направим връзка между ниската грамотност на българските ученици, според PISA, и качеството на учебниците?

Последният законопроект все още не е внесен в Народното събрание и не сме се запознали с текста и мотивите към него. Но ми се иска да уточня, че езикът като знакова система, която се използва като основно средство за комуникация от дадено общество, не може да обеднее. А и не е логично на езика, облечен в законова форма, да се отрежда ролята на страж, който може да спре някои деструктивни тенденции в обществото или да го предпази от културните последици на глобализацията. Защото се създава впечатление, че езиковото законотворчество у нас се задвижва основно от патоса на борбата с бедния речник на някои хора и с чуждите думи. Не бива да забравяме, че навлизането на думи и изрази от други езици е последица от технологичната, социалната и културната модернизация на българското общество и това е валидно за всички периоди на езиковия развой. На равнището на отделния носител на езика този процес може да се регулира само от осъзнатата необходимост (а тя може да се формира най-вече чрез подходящи механизми в сферата на образованието) да се поддържа добра комуникация в различни сфери, да изразяваме адекватно своите мисли и намерения езикът да е пълноценно средство в този процес. Няма как със закон да се спре навлизането на чужди думи или да бъде накаран някой да усъвършенства езиковото си поведение.

От друга страна, езикът е социално явление, той съществува и се развива в определена обществена среда и състоянието на обществото се отразява върху начините на употреба на езика. Бедна може да бъде речта на отделни хора. Цялостно впечатление за беден речев репертоар, граничещ понякога и с пошлост, се създава и за езика на отделни медии, които съзнателно се придържат към ниските езикови регистри. Това в началото на 90-те години донякъде беше оправдано с естествената реакция на медиите срещу цензурирания език от времето на тоталитаризма и с желанието да се даде приоритет на разговорния, на живия език на хората с цялата му пъстрота и с всичките му несъвършенства. Въпреки че този процес беше съпроводен с редица крайности, той всъщност е положително явление, защото чрез него беше атакуван тоталитарният, строго контролиран език на комунистическия режим. Но посттоталитарният период отмина, а нещата у нас не си дойдоха на мястото. Задействаха се други механизми, които подхранват използването на груба, дори вулгарна лексика, но те трудно се поддават на правен контрол. Размитите граници между книжовно и разговорно, както и липсата на цензура изискват много повече самоконтрол, самообучение, етичност и професионализъм от страна на всички, които имат публични речеви изяви. Това важи с особена сила за медиите.

Общото впечатление за спад в езиковата култура на българите като цяло се подхранва и от популярността на медийни жанрове от т.нар. „риалити формати“, където се дава трибуна на различни хора, включително и такива с беден речник и неовладени в достатъчна степен книжовноезикови правила, както от масовото разпространение на музикални продукти от жаровете чалга и рап, за които поначало е присъщ провокативен език. Но всичко това са само последици от много сериозни промени в ценностната система на българското общество, както и от проблемите в областта на образованието, натрупани поради липсата на адекватна държавна политика. А закон, който няма превантивни функции и се насочва предимно към санкциониращи действия, няма как да бъде ефективен. Логично е да се запитаме дали в духа на националистическото говорене функцията на евентуален закон за езика не би била главно реторическа.

Чрез международното изследване PISA се измерва т.нар. функционална грамотност, т.е. способността да се използват познания от различни области, да се борави с информация на различни нива на разбиране, обобщаване и оценка, за да могат да се решават проблеми в реални ситуации. Резултатите от изследването PISA са индикатор за качеството на училищното образование и в редица страни служат за отправна точка при вземането на управленски решения. Нашето образование, дори и след последните промени в учебните програми, все още не е изцяло насочено към формиране на уменията, които измерва PISA, а остава по-скоро на равнището на запаметяване и възпроизвеждане на информация. Всъщност с цел превенция на лошите примери на езикова употреба, които провокират желание за езиково законотворчество, е необходимо да се подобри езиковото образование както в средното, така и във висшите училища. В обучението по български език в съответствие с постиженията на съвременната лингвистика пред децата трябва да се разкриват богатите възможности на езика за изразяване на смисъл, да се изграждат умения за използване на езиковите средства според целите на комуникацията и според особеностите на ситуацията.

Споменахте медиите и използвания от тях език. Един такъв закон би ли допринесъл за по-добра езикова култура в медиите и от там – в обществото?

Медиите са много важен фактор, който наред с образованието оказва най-силно влияние върху речевото поведение на хората и специално на подрастващите. Ако питате дали в медиите се спазват правилата на книжовния език, то тук отговор от типа „Да“ или „Не“ е невъзможен. Всяка медия си има своя политика и представлява конгломерат от хора, чиято работа е организирана по определен начин, което рефлектира и върху езиковото оформяне на текстовете в нея. Много медии са се лишили от езикови редактори и особено от коректори и по този начин отговорността за езиковото оформяне на материалите е изцяло на авторите или водещите. Но като се има предвид, че понякога в една медия попадат и случайни хора, за които добрата езикова култура е последна грижа или не се осъзнава като част от професионалната компетентност, резултатите са видимо лоши.

А иначе днес езикът на медиите и много силен фактор, който влияе върху езиковите норми и определя тяхната динамика. В него намират място новите езикови явления, проява на тенденциите на развитие на книжовния език.

Политиците разчитат твърде много на правното уреждане на езиковата материя, надявайки се, че по този начин някои медии ще станат по-толерантни или по-малко жълти. Според мен пътят е друг – добро образование, добра обща култура, адекватен подбор на кадри, висок професионализъм и придържане към етичните правила.

Наскоро отново се заговори за евентуални промени в нормите за правоговора и правописа на българския език, които да улеснят използването му, което от мнозина бе възприето като опростяване в полза на неграмотните. Един от примерите бе използването на пълен и кратък член. Как се взимат решенията за промени в правилата за използване на езика и докъде може да стига либерализацията?

Книжовният език е консервативна система, в която отчетливо се пази връзката с традицията, той един от най-ярките символи на националната идентичност, затова хората са особено чувствителни към евентуални промени дори в собствената си речева практика да допускат грешки. От друга страна, всеки естествен език е динамична, променяща се система, развитието и изменението са вътрешно присъщи негови характеристики, промени настъпват и в езиковата ситуация. Поради функцията на книжовния език да осигурява пълноценното общуване във всички сфери, неговите норми трябва да се поддържат в състояние на гъвкава стабилност, в което се изразява и ролята на кодификацията. Той съществува в устна и писмена форма, като динамиката на нормите в устната форма е по-голяма, в нея по-бързо се отразяват промените, настъпили в речевата практика на дадена национална общност. Кодификацията като високопрофесионална дейност на специалисти, свързана с фиксиране на нормите в граматики и речници,     поддържа тяхната стабилност и само когато се стигне до напрежение и затрудняващо комуникацията несъответствие между кодифицирана и реална езикова норма, специалистите вземат решение за промяна в конкретно правило. Вземането на решение за евентуална промяна не е самоцелно, то се базира на обстойно проучване на езиковата практика на представителни обществени групи, както и на техните нагласи спрямо действащите правила, а също и на масиви от текстове, за да се проследи състоянието на обективно установилите се книжовни норми. Към настоящия момент не се налагат промени.

Как е решен въпросът с опазването на родния език и идентичност в другите страни?

Това зависи от спецификата на проблемите във всяка една отделна държава. Практиката показва, че там, където има закон за езика, обикновено чрез него се решават отношения между отделните етноси, които населяват дадена държава, правно се регламентира статутът на езиците на тези общности. Закони за езика закономерно се приемат в малките новопоявили се държави от национален тип, възникнали след разпадането на федерациите от социалистически тип в Европа. Чрез езиковото законодателство правно се затвърждава статутът на един държавен (официален) език – обикновено този на доминиращата етническа общност, а предишният мажоритарен език се понижава до език за всекидневно общуване. Такъв е примерът с някои бивши съветски републики. В Естония например, където десетилетия естонците са били принудени да понасят идеологическото господство на съветската власт, а днес повече от 30% от населението са руснаци, законът за езика поставя условие да се владее естонски език при заемането на позиция в държавната администрация.

Справедливо е да споменем обаче, че други бивши съветски републики, като Казахстан например, решават по-либерално езиковия въпрос, отреждайки на казахския език статут на държавен, а на руския – статут на официален. Законодателните мерки са насочени към зачитане правата на отделната личност и съобразяване с езиковата ситуация, като мотивите за подобно решение са предимно от икономически характер.

Интересен е случаят в Словакия, където под натиска на партията, защитаваща унгарското малцинство, а и във връзка с гарантирането на правата на малцинствата в процеса на присъединяване на страната към ЕС, са направени промени в езиковото законодателство, гарантиращи равен статус на всички малцинствени езици със словашкия в населени места с над 20% малцинствено население.

Друг случай представлява Белгия. Въпреки че белгийски език не съществува, чрез серия от езикови закони се правят опити да се разрешат исторически възникнали етнически проблеми в днешното Кралство Белгия и на принципа на езиковата територия, който отчита езиковата нееднородност, но се стреми да запази неделимостта на държавната територия, днес там са признати три официални езика – фламандски (нидерландски), валонски (френски) и немски.

В някои страни проблемите се преекспонират − дълбоките причини за активно езиково законотворчество са от политически характер или пък езиковата общност се чувства застрашена от влиянието на чужди езици – основно английския. Такъв е случаят във Франция.

При всички положения законотворчеството по отношение на официалния (държавния) език трябва да се основава на внимателен анализ на конкретната ситуация у нас и да е съобразено с особеностите на функциониране на езиците, както и с характеристиките на книжовния език като многоаспектно обществено явление. Като съществен елемент от българската национална езикова политика езиковото законодателство би трябвало да се опира на постиженията на съвременната лингвистика и специално на социолингвистиката и теорията на книжовните езици, като за тази цел е наложително законотворците да работят в тясно сътрудничество със специалисти езиковеди. В противен случай съществува риск да бъде приет един популистки закон, който не само не решава обществени проблеми, но ги задълбочава. У нас езиковата сфера е конституционно уредена и няма основателни претенции за промени. Другите проблеми, свързани с ниската езикова култура на хора с публични изяви, с навлизането на чужди думи като един от аспектите на модернизацията на книжовния език, с употребата на кирилицата и др., биха могли успешно да се решават чрез допълване на действащото законодателство и най-вече чрез по-адекватна и последователна образователна и културна политика на държавата.

* Qualis vir, talis et oratio – Какъвто човекът, такава и речта му (Сенека)