Виждам те, гледам те

Погледът бди навсякъде. Видимостта е клопка.1

През 1976 г. излиза книгата на Мишел Фуко “Надзор и наказание”. В нея той опонира на масовото схващане, че общественото развитие от Просвещението насам дава все повече свобода на индивида. Фуко показва, че модерността всъщност се крепи върху контрола и дисциплината, върху наблюдението и подреждането. Върху надзора и наказанието. Тази нова власт обаче е скрита.

Системата на наблюдение, която Фуко нарича Паноптикум, той заема от проекта на Бентам за затвор. Бентам2 е въвел принципа, че властта трябва да бъде видима и непроверима: видима – задържаният да бъде непрестанно пред погледа;. непроверима – задържаният никога не трябва да знае дали в момента е гледан, но да бъде сигурен, че винаги е възможно да бъде.

Днес Паноптикумът е навсякъде – от най-малката улица до най-голямата институция.

Йордан е само на 2, а Карина – на 3 години, но вече са шпиони под прикритие. Не, това не е детски комедиен сериал. Това са новите инструменти за наблюдение, чрез които родителите “упражняват власт” в институция, след входа на която е забранено за родители.

След натрупани съмнения, че нещо не е наред, родителите на двете деца решават да надникнат зад прозорците на детските заведения и слагат из дрешките на малчуганите по едно “бръмбарче”. И що да чуят – обиди и неприлични думички. Няма да ги цитираме, могат да се намерят навсякъде из интернет. Допускаме и възможността много от децата да ги чуват от собственото си близко обкръжение.

“Бръмбарите” се размножават и в други детски градини. В училищата те еволюират в смартфони. Властта вече е в ръцете на порасналите деца от яслените групи – истинските училищни диктатори с модерно и либерално възпитание. Видиа с побоища в училище се разпространяват в Youtube. И това се превръща в мода. Бой между ученици, побой над учители, шамари и заплахи от родители… В медиите все по-често четем заглавия като: “16-годишен нападна и рита учител в столично училище”, “12-годишен в болница след бой в училище”, “Агресия в училище”… и “Момче умря в училище след бой”.

“На помощ” идва идеята за 24-часово наблюдение на учебния процес в яслите и детските градини. В училищата тази “мярка срещу агресията” частично е реализирана. И кръгът се затваря.

Както отбелязва Мишел Фуко, “няма особено значение кой упражнява властта”, “точно както е без значение и мотивът, който движи властта”.3

Идеята за 24-часово наблюдение в детските заведения срещна и своите противници.

Камерата не може да създава доверие, по-скоро тя би засилила подозрението – винаги ще се търси нещо отвъд очевидното. Както казваме – под вола – теле. Наблюдението надали ще върне загубеното доверие и ще извади от общия знаменател добрите работещи в системата на детското образование и възпитание. Записите, които изтичат в публичното пространство, показват какво може да се случи на едно дете, а това не означава автоматично, че това се случва всеки ден и на всяко дете. Но те подхранват най-големите родителски страхове.

Камерата не може да бъде и успокоение. Напротив, непрекъснатото наблюдение би създало напрежение и в този, който наблюдава и в този, който е наблюдаван.

Камерата не може да е еквивалент на реалния жив контрол от страна на учителите, помощник-възпитателите, директорите. Тя е ням страничен наблюдател. Не мисли, не говори, не действа. Ако има проблем в общуването между децата или между деца и преподаватели, то камерата не би го разрешила. Дори не винаги би го и установила.4 При ситуация на видеонаблюдение социалното взаимодействие и междуличностни отношения са подменени с един студен поглед, който е еднопосочен, асиметричен. Реалността е “сведена до визуалното”, до окулярното.5

Масовото наблюдение се превръща дори в изкуство. Така например през 1984 г. германецът Микаел Клиер грабва наградата на Втория международен видео фестивал за филма си “Der Riese” (“Великанът”), който е изцяло съставен от кадри от камери за видеонаблюдение, монтирани на различни места в големи немски градове. Безучастното око на камерата следи и регистрира берлинското летище, уличното движение, търговските центрове, аутобаните. Видеото на Клиер беше включено в ретроспективната програма “40 години видеоизкуство в Германия”, показана и у нас.

Живеем под “погледа” на камерите в офисите, в магазините, в метрото, в училище, на улицата… Ако някога се считаше, че това е навлизане в личното пространство, то днес всеки е свикнал с наблюдението. А някои дори неистово го желаят. Неслучайно така наречените реалитита се радват както на рекорден брой зрители, така и на участници. Реалността ни е Big Brother – снимаме (се), гледаме (се), “храним (се)” от агресията в различните й форми.

Един виц гласеше така:

“Какво имаш против “Биг Брадър”? – Мозък!”

1 Фуко, М. Надзор и наказание. С., Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 1998

2 Bentham, Panopticon, Works., ed. Bowring, t. IV

3 Фуко, М. Надзор и наказание. С., Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 1998

4 Анет Маринова, детски психолог. Интервю – “Гласове”, 13.05.2017

5 Koskela, H.The gaze without eyes 2000