Пораснали, но не израснали

8-ми март е ден на мама…, а 1 юни е ден на детето. Кога обаче се скъсва с тази връзка. Как да бъде прерязана невидимата пъпна връв, така че детето да се превърне в зрял и самостоятелен индивид.

Всеизвестна е фразата “Не е важно как изглеждаш, а на колко се чувстваш”. Тя подхранва и оправдава феномена на 50-годишните тинейджъри. Отказът от съзряване обаче е отказ от взеимане на решение, отстояването му и носене на отговорност за него.

***

По повод Деня на детето ви предлагаме едно интервю за малки, големи и още по-големи момичета и момчета с психотерапевтите Анета Жечева и Антоанета Христова, Консултативен център “Плиска

– Къде е границата между умението да запазим детето в себе си и в същото време да пораснем отговорни и разумни възрастни хора?
– Не е въпрос на умение. Детето си е в нас. Дали обаче ще го заключим със сто резета или ще го оставим да се появява от време на време е друго нещо. Зрелите автономни хора пазят Детето в себе си. Точно от Детето в нас идват креативността, вслушването в своите нужди, умението да играем, да се адаптираме и да се бунтуваме.
Представете си какво е да живееш без да чуваш Детето в себе си: ще ядеш, не защото се изкушаваш от нещо, а защото ТАКА ТРЯБВА; ще чуеш някоя песен и ще си кажеш: текст, музика, изпълнител… и няма да можеш да се върнеш към емоцията на първата целувка, която си получил на тази песен. Ароматът на канела и сладкиши няма да те връщат в коледната магия, когато чудесата са възможни. Няма да бъдеш очарователен, спонтанен, понякога дразнещ, но с индивидуалност.
В живота на отговорните и разумни хора има място за Детето. И това е ОК стига то да не се превърне в абсолютен господар на живота ни.

– Как като специалисти бихте обяснили отказа на човек да порасне?
– Всички хора порастват, въпросът е, че някои хора само порасвтат, а не израстват. В последните години се наблюдават признаци на нарушена йерархия в семействата и затруднение да се поставят ясни правила на децата. Родителите дават прекалено много власт на децата си, която обикновено е под формата на грижа (”най-важни са децата и за тях живеем”). Така на децата им се налага да решават от това какво да е седмичното меню до къде ще се ходи на море или да има ли второ дете в семейството, като че ли носят отговорност за смисъла на живота на родителите си.
Това са непосилни емоционални товари, които им пречат да израстват самостоятелни, зрели личности, фокусирани върху собствените си преживявания, потребности, цели и решения.
Ако е подобна ситуацията в училище, т.е учители, абдикирали от така или иначе авторитетната си роля, и детето няма стабилна група връстници, тогава израстването става затруднено и в повечето случаи децата се съмняват в собствените си решения и избори.

– Какви са причините някои хора да не искат или да не могат да пораснат?
– Причините могат да са най-различни. Аз ще посоча само два примера. Първият е синдромът „Питър Пан”. Това по-често са мъже, за които животът е вечна игра – компютър, футбол, залагане на борсата, „мъжки играчки”, флиртове… възможностите са безкрайни. Той е очарователен, младолик, склонен към екстравагантност. Проблемът е нежеланието му да поема отговорност, а също и емоционалната му студенина.
Обикновено това са мъже, които са израснали с много заета със себе си майка и отсъстващ (буквално или преносно) баща. Наложило им се е много бързо да пораснат. И после цял живот се опитват да компенсират загубеното детство.

Другият пример са мъже и жени, които са имали свръхпротективна майка. Мама ще облича детето дори то да е на 11 години, ще принася чаша вода на двуметровия тийнейджър, ще определя кои да са приятелите му и с какво да се занимава…. Всичко това тя го прави с най-добри намерения. Но детето на несъзнавано ниво може да изтълкува такова поведение като посланието „Ти не си способен да се грижиш за себе си”. И е много вероятно като порасне да си търси друг човек, който да поеме майчините грижи.
Ние психотерапевтите много се вглеждаме в детството на човек. И търсим причините там. Но аз вярвам, че след 20-25-та си година нещата са в наши ръце. Ние контролираме и отговаряме за живота си.

– Как във времето са се променили моментите на инициация и кои са най-характерните сега?
Пътят към израстването често минава през правене на нещо от света на възрастните. Сега във времето на технологиите моментите на инициация изглеждат обикновено така – „Маме, пусни ми едно съобщение че си пристигнал”, “Колко изпи?”, “Забавлявате ли се?”, “Хайде, тръгвай, че не мога да заспя”. Понякога от страх и притеснение, понякога неотчели възрастта на децата и поради желание да са спокойни самите те, родителите могат да затруднят естественото отделяне на тийнеджърите. Нормално е да се тревожиш, но трябва и да дадеш пространство.

Някога имената на младите индианци са се давали след среща с нещо опасно. Майките не са били до тях. По този начин се е правил ритуал, свързан с инициацията. Тогава младите мъже са приемани в мъжката общност.

В днешно време също се поемат рискове с цел да се изпитат правилата и границите на семейството и тийнеджърът да реши човек с какви ценности да бъде. Понякога на тези експерименти е добре да се гледа като част от пътя на израстването а не – „Той/тя не ме зачита, да си троши главата” и пр. Или пък, ако прави нещо опасно, родителите да се замислят дали не е добре нещо да променят в поведението си.
И все пак тийнеджърът не е зрял и има нужда както от подкрепа, така и от контрол.