За буквите – кирилометодиевистиката срещу историята

А сега, приберете всички учебници под чина и си извадете по един бял лист! В навечерието на 24 май – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, да се поизпитаме: В коя година е създадена славянската писменост от светите братя Кирил и Методий?

Верните отговори може да видите в “Хронология и идеология (За начало на славянската писменост според учебниците по история и кирилометодиевистиката)”.

Автори: Диана Атанасова и Бойко Пенчев

Идеята на настоящия текст е да постави въпроса защо в днешните учебници по история присъстват фактоиди – факти, които се приемат за верни, а всъщност не са. И не просто се приемат за верни, а се изискват като знание, което трябва да бъде усвоено от учениците и възпроизведено правилно по време на изпит. Опитът ни на родители на ученици ни сблъска с няколко такива казуса. В настоящия текст ще говорим за един от тях – точната година, в която е създадена славянската писменост от светите братя Кирил и Методий.

Годината, посочвана като сигурна и съответно задължителна за научаване във всички учебници за 5 и 11клас (когато се изучава средновековна българска история), с които се запознахме, вероятно участва в десетки изпитни тестове и съответно носи точки (или не носи) на проверявания ученик, е 855 г. „Правилният” отговор ще намерим и в статията за св. Кирил в българската „Уикипедия” (не и в руската, където годината е 863!). Същата 855 г. се открива и в двете исторически съчинения с най-голяма популярност сред българската възрастна публика за последните 20 години – „Български хроники” на Стефан Цанев (Цанев 2006) и „12 мита в българската история” на Божидар Димитров (Димитров 2005).

Един цитат от популярното изследване на Димитров ще ни ориентира в ситуацията:

Второто, което е съвсем сигурно, е, че българската азбука и преводите са създадени в 855 г. Годината е потвърдена не само от гръцки, но и от авторитетни български източници, като Черноризец Храбър. Ужасно важно сведение и ужасно точна дата – за нея няма никакво съмнение при всички историци.” (Димитров 2005)

Разбира се, Божидар Димитров малко е преувеличил. Добре известно е, че няма нито гръцки, нито други източници, посочващи точна година, освен Черноризец Храбър в съчинението му „За буквите”, където се казва:

Ако ли попиташ славянски грамотни [хора], казвайки: „Кой ви е създал буквите или превел Книгите”, то всички знаят и отговаряйки, ще рекат: „Св. Константин Философ, наричан Кирил, той ни създаде буквите и преведе Книгите, и неговия брат Методий, неговият брат. Още са живи онези, които са ги видели. И, ако попиташ в кое време, то знаят и ще рекат: „По времето на Михаил, гръцкия цар, и на българския княз Борис, и моравския княз Растица, и блатненския княз Коцел в годината от сътворението на целия свят шест хиляди триста шестдесет и трета”.

Знае се, че има няколко начини за изчисляване, така че да се премине от летоброене, стартиращо от началото на света към летоброене „от раждането на Христос”. Най-популярни са византийското – с индекс 5508, при което от 6363 се получава годината 855, и Александрийското – с индекс 5500, което дава съответно 863 г. Хипотезата, допускаща, че Храбър е използвал т. нар. Александрийско летоброене, тръгва още от средата на XIX в., възприета е от редица руски учени от началото на ХХ в., а неин български привърженик е Куйо Куев, който в множество публикации от началото на 50-те години, кулминиращи в книгата му „Черноризец Храбър” (Куев 1967), предлага именно това разрешение на проблема с разминаването в годините. В една изключително подробна и убедително аргументираната студия на Иван Добрев (вж. Добрев 1977) се застъпва хипотезата, че в съчинението на Черноризец Храбър е използвана една много специална система за летоброене, която не е нито Александрийска, нито Византийска, която той нарича Мораво-Панонска. При нея, за да получим годината по нашето летоброене, трябва да извадим 5501 – което дава 862 г. Но и това на практика не е довела до радикална промяна в пресмятането на годината, посочена от Храбър.

Защо обаче въобще се търси друга система на летоброене, която да „коригира” получената по „нормалния” начин, т.е. чрез Византийското летоброене, 855 година?

Отговорът за старобългаристиката е ясен. Ако тълкуваме посочената от Храбър година като 855, то тогава тя не се съгласува с важното указание, че това е станало „По времето на Михаил, гръцкия цар, и на българския княз Борис, и моравския княз Растица, и блатненския княз Коцел”, тъй като блатненският княз Коцел е коронясан чак през 861 г.

Тези аргументи, разбира се, са добре известни още от XIX в. И макар на пръв поглед да изглежда съвсем ясно, защо едни учени настояват на 855 г., а други на 863 г., трябва да кажем, че това едва ли е резултат само от простата математика.

Каква е причината „кирилометодиевистиката” да стане „невидима”, така да се каже, за историческата наука? Защо в справочници и в учебници по история за „правилна” се приема все пак годината 855 г.? Един от възможните отговори се крие в романтическите уклони на изследванията от XIX в. и в идеологическите импликации на тези от втората половина на XX в., както и в желанието делото на свeтите братя да се обвърже непременно с апостолска и просветителска дейност сред българите.

Още със зараждането на интереса към славянската древност, който възниква първо сред католическите църковни историографи от XVI-XVIII в. като Цезар Бароний, неговия коментатор Пагиус и Йосиф Асемани, се появява и въпросът за времето на възникването на славянската писменост. Годината 863 за пръв път е посочена от Пагиус. Тя е възприета и в изследванията на бащите на славистиката Аугуст Шльоцер и Йозеф Добровски. След като през 1824 г. Константин Калайдович публикува като едно от приложенията на своята книга „Йоан, Екзарх Български” съчинението на Храбър „За буквите”, нещата се променят. Именно тогава започва „кариерата” на 855 г. Най-авторитетната фигура в славистиката по това време – Павел Шафарик – не само приема годината 855, но и предлага една класическа формулировка, обвързваща създаването на писмеността и дейността на светите братя сред българските славяни преди Моравската мисия в книгата си „Славянските старини” от 1837 г.

И така в периода между 1824 г. и 1840 г. може да се приеме, че господства авторитетът на Шафарик и на Храбър. След 1843 г., когато в сп. „Москвитянин” Александър Василиевич Горски публикува статия, в която коментира и преразказва Пространното житие на св. Константин-Кирил Философ и Пространното житие на св. Методий – прочутите „Панонски легенди” – ситуацията радикално се преобръща. ЖК ясно обвързва създаването на славянската писменост с Моравската мисия на светите братя и общо-взето елиминира „българската връзка” в цялата история. И двата текста указват годината 863, само че с авторитета на най-стар и подробен източник за дейността на светите братя.

Проблемът с Житието на Кирил обаче е, че то е твърде неудобно в идеологическо отношение. То поставя изобретяването на азбуката в пряка връзка с „поръчката” от страна на Ростислав. Тъй като е казано, че моравските славяни са били вече покръстени (само че са си нямали писменост на своя език), а за „българска връзка” няма и дума, апостолската роля на Кирил и Методий е някак туширана. Но тя бива възродена след като през 1858 г., когато руският филолог и етнограф Александър Гилфердинг (1831-1872) публикува Краткото житие на Кирил, т. нар. Успение Кирилово. Именно Гилфердинг поставя началото на хипотезата за т. нар. Брегалнишка мисия и обвързва сведенията от текста с въпроса за годината на създаване на славянската писменост. Създаването на азбуката не е единственото звено, свързващо българите и Кирил и Методий. Изключително важно място в ранните исторически разкази заема покръстването на Борис от Методий. Това сведение се открива още у католическите историографи, П. Шафарик, Филарет и А. Гилфердинг. Ще го намерим и у Паисий. Този разказ добре се връзва с годината 855, защото пък до средата на XIX в., под влияние на Пагиус, се смята, че Борис е покръстен още през 861.

И така, в периода от края на XIX и началото на XX в. доминира придържането към Житието на Крили и 862/3 г.

Идва обаче Девети септември и в науката настъпва обрат. Всъщност, можехме да започнем и оттам. Днешната 855 г. в учебниците по история е пряк наследник на „реформата” в историографията по времето на Вълко Червенков. През 1951 г. Александър Бурмов публикува в сп. „Исторически преглед” статията „За началото на славянската писменост и книжнина”. Той започва с цитат от пространните жития на Кирил и на Методий, за да изтъкне колко вредно е тези свидетелства да бъдат следвани безкритично.

Така, докато е валидно мнението, че покръстването на Борис е станало през 861 г., дори и привържениците на 862/3 година не отписват „българската връзка” в делата на светите братя. По-късно обаче историческата наука премества напред във времето покръстването на Борис – към 864 или 865 г., което вече прави трудно възможно както кръщаването му от Методий, така и разпространяването на славянска писменост и богослужение в Българските земи преди Моравската мисия (при положение че България още не е покръстена).

Казано най-кратко, годината 855 е рудимент от един разказ, който е включвал покръстването на Борис от Методий и просветителско-мисионерската дейност на светите братя в българските земи преди Моравската мисия. Това е разказът, който полага българските славяни, България и Борис като първи адресати на новосъздадената писменост. С течение на времето двата ключови елемента, покръстването на Борис от Методий и Брегалнишката мисия отпадат като легендарни от „сериозната” история, съответно няма да ги открием и в учебниците[1]. Годината обаче остава. Извадена от своя смислов контекст, от идеологическата си съгласуваност, тя стои непонятно. Тъкмо липсващата логика провокира историци като Б. Димитров да се опитат да върнат обратно отпадналите елементи от разказа. В прочутата си книга „12 мита в българската история” Божидар Димитров тръгва отзад напред –   приемайки реторично 855 като „безусловна”, той задава основателния въпрос „за кого ще са я правили братята тази азбука” (след като не може да е поръчана от византийския император осем години преди пристигането на Ростиславовите пратеници, не може и да е заради осъзната апостолическа мисия, тъй като според Димитров южните славяни по това време са били вече покръстени). Така той стига до единствено възможния логичен отговор – щом става дума за 855 г., има един-единствен владетел, който има стратегически интерес от създаването на славянска писменост, която ще пази идентичността на неговите славянски поданици, и това е Борис I, а светите братя просто работят през цялото време като агенти под прикритие.

Кан Борис I е търсил такива хора и очевидно ги е намерил в лицето на Кирил и Методий – внуци на български аристократи на служба във висшата византийска държавна йерархия. Само така може да се обясни внезапното оттегляне в манастир на братята в 855 г. или малко преди това и заниманията им с азбуката и преводите в момент, когато те не са нужни нито на византийската държава, нито на византийската църква. (…) Естествено е за работата, за която са се договорили, кан Борис I, Кирил и Методий да имат и договорка да не се бие барабан – солунските братя е трябвало да запазят статута си на висши държавни служители на Византия, работещи само и единствено за интересите на Византия. (…) Брегалнишката мисия се е състояла между 855-864 г. и е била експеримент, целящ проверка на годността на азбуката и преводите, както бихме казали днес, „на терена за действие”. Експеримент, наблюдаван лично от Борис I.” (Божидар Димитров, „12 мита за българската история”)

Всъщност, Божидар Димитров просто реконструира и пуска в повторно обръщение един устойчив разказ, имащ своите корени още във Възраждането, и от който като безусловна истина е останала само годината, макар че тя, както видяхме далеч не е безусловна.

Въобще годината 855 се е оказала достатъчно гъвкава, за да подхранва различните идеологически разкази. Една хипотеза за устойчивостта на 855 г. в историографския дискурс е, че тя всъщност помни разказа, наследен от Паисий. В главата „За славянските учители” от „История Славянобългарская” ще намерим и трите ключови елемента – покръстването на Борис от Методий (макар че Паисий, който следва Мавро Орбини, бърка Борис с „Мортагон”), отиването на Кирил и Методий да „учат българите (първо) и останалите славяни на християнска вяра” и съставянето на буквите. При Паисий не е много ясно кое след кое следва, няма и посочени години. Историците обаче след него, или поне по-голямата част от тях, ще се погрижат така да наместват годините, че да останат верни на Паисиевия разказ. Това може би обяснява, защо верният отговор на въпроса в теста е 855 г.

[1] Учебникът за 11 клас на Георги Бакалов и Петър Ангелов от 1993 г. разказва за Брегалнишката мисия, но като хипотеза.